“Всички писатели са суетни, самовлюбени и
мързеливи, а в дъното на техните причини се крие тайна.”
Литературната легенда Ерик Артър Блеър,
по-известен като Джордж Оруел, днес би бил на сто и девет години. Макар да е
запомнен най-вече с авторството на култовите класики “Фермата на животните” и
“1984”, той също така е бил блестящ, майсторски есеист. Сред неговите кратки
форми е есето от 1964 г. “Защо пиша”.
Оруел започва с някои детайли от своето съвсем
не идилично детство, изпълнено с липсващ баща, училищни подигравки и дълбока
самота, и описва как тези преживявания са го тласнали към писането,
предполагайки, че такива ранни микротравми са от голямо значение за
писателската мотивация. След това преминава към въпроса какви са според него
четирите основни причини за писане, повечето от които могат да бъдат съотнесени
към всяка творческа област:
“Давам цялата тази предистория, защото не
вярвам някой да може да разбере мотивите на един писател, без да знае нещо за
ранното му израстване. Темите му ще са определени от времената в които живее –
това се отнася поне за бурните, революционни времена – но преди изобщо да
започне да пише, той ще е придобил конкретен мироглед, от който никога няма да
може да се откъсне изцяло. Без съмнение, неговата работа е да дисциплинира своя
темперамент и да не допусне да остане заседнал в някакво незряло състояние, в
някакво перверзно настроение, но ако избяга от нещата, които са му въздействали
в по-ранните години, ще убие своя импулс за писане. Като оставим настрана
необходимостта от изкарването на насъщния, мисля че по отношение на прозата
съществуват четири основни импулса за писане. Те съществуват в различна степен
у всеки писател и у всеки писател съотношението им ще варира от време на време,
в зависимост от атмосферата, в която живее. Те са:
1. Чист егоизъм. Желание да изглежда умен, да
се говори за него, да бъде запомнен след смъртта си, да си го върне на
подрастващите, които са те дразнили в детството, и т.н. Би било лъжа да се
правим, че това не е мотив, и то силен. Писателите споделят тази характеристика
с учените, артистите, политиците, адвокатите, войниците, успешните бизнесмени –
накратко с всички, които са на върха на човечеството. В Действителност,
мнозинството от човешките същества не са егоисти. След тридесет годишна
възраст, повечето от тях изоставят напълно чувството, че са личности и живеят
главно за другите или просто са задушени от робия. Но съществува също така
малцинство от надарени, волеви хора, които са решени, да изживеят живота си
докрай и писателите спадат към тази група. Бих казал, че като цяло, сериозните
писатели са по-суетни и егоцентрични от журналистите, макар и да са по-малко
заинтересовани от парите.
2. Естетически ентусиазъм. Възприемането на
красотата във външния свят или, от друга страна, в думите и тяхната правилна
подредба. Удоволствие от въздействието на един звук в съчетание с друг в
сбитостта на хубавата проза или ритъма на добрата история. Желание да се
сподели преживяване, което човек намира за ценно и смята, че не трябва да бъде
пропускано. Естетическият мотив е много слаб у повечето писатели, но дори
памфлетист или писател на учебници ще има любими думи и изрази, които ще му
харесват не поради практически причини; или може да има много сериозно
отношение към типографията, ширината на полетата и т.н. Над нивото на жп разписание,
няма книга, която да е свободна от естетически съображения.
3. Исторически импулс. Желание да бъдат видяни
нещата такива, каквито са, да бъдат открити истинските факти и да бъдат
съхранени за полза на поколенията.
4. Политически цели. Тук използвам думата “политически”
в най-широк смисъл. Желание да се подтикне светът в определена посока, да се
променят идеите на другите хора за вида общество, към което трябва да се
стреми. тук отново няма книга, която да е напълно свободна от политически уклони.
Мнението, че изкуството не трябва да има нищо общо с политиката, само по себе
си е политическо.
Може да се наблюдава как тези различни импулси
могат да се сблъскват един с друг и как могат да се променят от човек на човек
и от едни времена в други.”
След по-нататъшни разсъждения относно това,
как тези причини са повлияли на няколко пъти, по различни начини собствените му
творби, Оруел представя окончателно и по-скоро антиутопично опровержение:
“Преглеждайки последните една – две страници,
виждам, че може би съм направил така, че моите причини за писане да са изцяло
обществено-насочени. Не искам да оставям такова крайно впечатление. Всички
писатели са суетни, самовлюбени и мързеливи, а в дъното на техните причини се
крие тайна. Писането на книга е ужасна, изтощителна борба, като продължителен
пристъп на мъчително заболяване. Човек никога няма да предприеме такова нещо,
освен ако не е подтикван от някакъв демон, на когото не може да устои и не разбира.
Всичко, което човек знае е, че този демон е просто същият инстинкт, който кара
детето да пищи за внимание. И също така е вярно, че човек не може да напише
нищо четимо, освен ако не води постоянна борба, за да изтрие собствената си
личност. Хубавата проза е като стъкло на прозорец. Не мога да кажа със
сигурност кои от моите причини са най-силни, но зная, кои от тях заслужават да
бъдат следвани. Като гледам назад в творбите си, виждам, че точно там, където са
ми липсвали политически цели, неизменно съм написал лишени от живот книги, и
съм бил предаден в натрапчиво-разкрасено писане, изречения без смисъл,
декоративни прилагателни и – най-общо казано – в неискреност.”
Обясненията за индивидуалния нрав, външност и
житейски избор трябва разбира се да се приемат с резерва. За себе си, предпочитам
модела на Рей Бредбъри:
“Писането не е сериозна работа. То е радост и
празник. Трябва да се забавлявате с него. Не слушайте авторите, които казват: “О,
Господи, каква дума? О, Боже, Господи...” и т.н. Майната му на всичко това. То
не е работа. Ако е работа, спрете и вършете нещо друго.”
~~~~~~~~~~~~~~~
Източник: http://www.brainpickings.org/index.php/2012/06/25/george-orwell-why-i-write/
Няма коментари:
Публикуване на коментар