Графично оформяне на цитати

Цитатите са думи на друго лице, предадени в същия вид, както са казани или написани. Те са разновидност на пряката реч и се ограждат в кавички. Към цитатите се отнасят и отделни думи, изрази, мисли, предадено дословно:

Малкият застана до вратата и помоли да му “отволя”.

Ако цитатът се състои от самостоятелни изречения, препинателните знаци се употребяват както при пряката реч:

“Чл. 302 (1). Лицата, ненавършили 16 години, се приемат на работа след обстоен медицински преглед и медицинско заключение, че са годни да извършат съответната работа и тя няма да увреди здравето и да попречи на правилното им физическо и умствено развитие.”

Забележка. Знакът за край на изречението е преди кавичките!

Ако цитатът се слива с думите на автора, оформя една обща, завършена мисъл и образува синтактично единство, кавичките се запазват, а препинателните знаци се употребяват както при обикновено изречение:

Езиковата форма възкресява и епоха, и герои, и притежава “една особена прелест, която би пропаднала, ако всичко се преразкаже на сегашния литературен език”.

Забележка. Знакът за край на изречението остава след кавичките!

Когато в цитата, представящ изречение, има вътрешен цитат в началото или в края на изречението, не се допускат двойни кавички. Ако вътрешен цитат завършва с въпросителен, удивителен знак или скоба, които разделят двойните кавички, те се поставят:

Той попита: “Чел ли си “Време разделно”?”

Ако в средата или в края на цитата са вмъкнати разяснителни думи на автора, те се ограждат с тирета:

“През IX век книгата с форма на свитък е почти изчезнала – отбелязва авторката, - тъй като е на изчезване и материалът, подходящ за свитък – папиросът.”

Цитат, набран с друг шрифт на същия ред или на нов ред, не е необходимо да се поставя в кавички. Запазват се само кавички от пряка реч или вътрешен цитат:

Творбата “Проглас към Евангелието” представлява възхвала на словото като божи дар и като средство за познание и спасение.

Голи са без книги всички народи,

не можейки да се борят без оръжие

с противника на нашите души...

Или:

Творбата “Проглас към Евангелието” възхвалява словото като божи дар. Голи са без книги всичките народи, / не можейки да се борят без оръжие / с противника на нашите души ...

Забележка. Най-често оформяме цитатите като самостоятелни абзаци, когато поставяме мото и цитираме поезия. Запомнете: мотото не се поставя в кавички! Не е прието цитат от прозаичен текст да се оформя като самостоятелен абзац, освен ако е мото. Когато цитираме два-три стиха от поетически текст, можем да разположим цитата линейно на реда, но в такъв случай краят на всеки стих трябва да бъде обозначен със знак / или //.

Забележка. Когато в цитирания текст има вътрешен цитат, кавичките се запазват, независимо, че цитатът е в самостоятелен абзац:

Изключително вълнуващи са думите на героинята:

“На живот си ми господар,

на волята не ми си.”

Сравни с оригиналния текст:

Гергана дума продума:

“На живот си ми господар,

на волята не ми си (...)”

Забележка. Когато правим съкращение в цитирания текст, задължително поставяме многоточието в скоби, за да обозначим ясно, че съкращението е направено от нас:

“Чл. 302 (1). Лицата, ненавършили 16 години, се приемат на работа след (...) медицинско заключение, че (...) тя няма да увреди здравето (...).”

Забележка. Ако в цитирания откъс поради замяна на името на съответния предмет с местоимение могат да възникнат неясноти, в скоби поставяме съществителното име с указание, че ние сме направили бележката:

“Лицата, ненавършили 16 години се приемат (...) след медицинско заключение, че тя (работата – б. м.) няма да увреди здравето (...) .”

По същия начин постъпваме и когато подчертаем отделни думи от цитата.

~~~~~~~~~

Източник: http://kameliaangelova.blogspot.bg/2014/05/blog-post.html

Оформяне на пряка, полупряка и непряка реч

Пряка, непряка и полупряка реч

Когато говорещият(пишещият) предава чужда реч, той може да постъпи по два начина:

1. Точно да предаде чуждата реч, т.е. да я цитира.

2. Да предаде чуждата реч със свои думи.

В първия случай говорим за пряка реч, а във втория – за непряка реч. Чрез пряка реч думите се предават дословно, без никакво изменение. Такава пряка реч се среща най-често в диалога на художествените произведения или в разговорната практика:

– Как си?

– Благодаря, добре.

– Утре ще ходим ли на дискотека?

– Ако ме пуснат.

Понякога авторът, предавайки дословно чуждите думи, пояснява със свои (авторови) думи кой е произнесъл репликите, как, кога, къде и т.н. В такъв случай, ако пряката реч синтактически не е свързана с авторската реч, предходните думи на автора завършват с точка:

Момъкът продължаваше да си тананика.

– Името, името? Как ти беше името?

– Андрешко.

При пряка реч, синтактически свързана с авторската реч, са възможни три случая:

А) След авторската реч, когато предхожда пряката и завършва с глагол за съобщение, се пише двоеточие. Пряката реч се пише на нов ред с главна буква, като всяка нова реплика се предхожда от тире:

Той се спря сред стаята, изгледа Стояна тъй навъсено, че очите му се скриха зад веждите, и каза:

– И ти искаш да ти дам селяха си? Ти, хлапе вчерашно ... Не, трябва ми той на мене.

Б) Авторската реч, когато се намира след пряката, се пише на същия ред, започва с малка буква и след нея се пише точка. Пряката и авторската реч се отделят с тире. Според вида на изречението в пряката реч в края му може да се постави необходимият препинателен знак (въпросителна, удивителна, многоточие):

– Леле, горо, майко мила! – провикна се той.

В) Когато авторската реч се намира между частите на пряката реч, възможни са два случая:

* Пряката реч представлява самостоятелни изречения. Тя започва на нов ред с главна буква и се въвежда с тире. Авторската реч се въвежда с тире, започва с малка буква и завършва с точка. След авторската реч се поставя тире, а пряката реч продължава с главна буква:

– Леле, горо, майко мила! – провикна се той. – Де са старите войводи, де са старите юнаци!

* Авторската реч разделя изречението от пряката реч. Авторовите думи се отделят от двете страни с тирета и започват с малка буква:

– Аз дойдох – прекъсна ме той – не по своя работа.

Забележка. Ако между двете части на пряката реч, разкъсани от авторската, стои запетая, тя се поставя след авторската, пред тирето:

- Слушай, Стоене – той заговори по-меко, но решително, - утре тръгвам с тебе. (Сравни: “Слушай, Стоене, утре тръгвам с тебе.”)

 Г) Авторската реч, представляваща сложно изречение, може да бъде разделена от пряката реч. Първата част от авторската реч започва на нов ред, с главна буква и завършва с двоеточие, а втората част се отделя с тире, започва с малка буква и завършва с двоеточие. Пряката реч продължава с главна буква и се отделя от авторската с тире:

Когато сутрин станеше и по стар навик погледнеше небето, той не казваше както преди:

– Ех, че време ли е, момчета! Пак ще се къпе в човешки пот майката земя – ами бавно и с въздишка речеше: – Тежък ден ще бъде тоя, може и да вали. Човек не трябва всякога да вярва на утрото.

Когато пряката реч е във вид на отделна реплика и заема място между авторската  реч, се огражда с кавички. Възможни са три варианта при подреждане на синтактично свързани пряка и авторска реч:

А) Авторската реч предхожда пряката. В края на авторската реч се поставя двоеточие. Пряката реч се пише на същия ред, започва с главна буква и се огражда с кавички. Препинателният знак за край се поставя вътре в кавичките:

Огнянов си помисли: “Да имаш милост към немилостивите е така подло, както и да я очакваш от тях.”

Б) Авторската реч се намира след пряката. Пряката реч започва с главна буква и се огражда с кавички. Авторската реч се отделя с тире, започва и малка буква и завършва с точка:

“Дали не са ме усетили?“ – помисли си той.

В) Авторската реч се намира между пряката. Пряката реч се огражда с кавички, а вмъкнатата в нея авторска реч – със запетаи и тирета. Авторската реч започва с малка буква и завършва със запетая (точка и запетая) или точка:

“Жени тук, сред Джендемите, помисли си той; и това е добра плячка!”

Ако след авторската реч е поставена точка, следващата я пряка реч започва с главна буква:

“Виж ти! – казва си той и поклаща глава. – Виж каква била работата.”

“Не игла, помисли си пак Шибил и въздъхна. Нож може да държи тъй в устата си (...)!”

Забележка. При авторска реч, отделена с тирета, е възможно и да няма препинателен знак:

“И вълчета има! – викнаха децата – в чувала са!”

Непряката реч се оформя пунктуационно както авторската. Тогава обикновено думите на автора съставят главното изречение, а чуждите думи – подчинено допълнително:

Пряка реч:	Непряка реч:
Той въздъхна: - Никак не съм добре.	Той каза с въздишка, че не е добре.
Мария попита: - Ще дойдеш ли утре?	Мария попита дали ще дойдеш утре.
Майка му каза: - Отивай на училище!	Майка му каза да отива на училище.

В художествените произведения съществува и т. нар. полупряка реч. При нея авторът навлиза в мислите и чувствата на героя и говори от негово име, без да го цитира. Полупряката реч се оформя пунктуационно като непряката и авторската:

След това заговориха за наема. По време на разговора всеки откри по нещо от своя личен живот. Жената била вдовица и получавала малка пенсия. Помагала си с наема от стаята. Мъжът й умрял преди няколко години.

Шибил я гледаше учуден. Какъв ще е тоя дявол?

~~~~~~~~~

Източник: http://kameliaangelova.blogspot.bg/2014/05/blog-post_12.html

Пунктуация в сложното изречение

УПОТРЕБА НА ЗАПЕТАЯ В СЛОЖНОТО ИЗРЕЧЕНИЕ

I. В рамките на сложното изречение запетая се пише за отделяне на простите изречения в състава на сложното в следните случаи:

1. Пред всяко просто изречение (след първото), свързано безсъюзно:

Работниците се спираха пред таблото, оживено говореха, вълнуваха се.

Забележка. Елиптичните изречения също се отделят със запетая:

Той заминава днес, аз – в понеделник.

2. Пред простите изречения в състава на сложното, свързани със съчинителни или подчинителни съюзи или съюзни връзки, като например: а, но, че, пък, обаче, само че, като, докато, дето, който, както, когато, колкото, защото, щом, макар и да, вместо да и др., независмо от вида на простите изречения:

Жената влезе в магазина, а детето остана пред входа. Той се поколеба за момент, но после продължи разказа си. Послушай малко музика, докато си свърша работата.

Глупак е, който ви вярва.

Забележка I. Не се пише запетая между два съюза, следващи непосредствео един след друг, когато първият от тях е едносричен и няма собствено ударение:

Той потропа на вратата, но като не получи отговор, отмина. Но тъй като късно осъзна всичко това, нищо не можеше да направи.

Но! Не бива да се обезкуражаваме, защото, ако се съди по всичко, проектът ще успее.

Забележка II. Не се пише запетая и между неударен едносричен съюз и следващо причастие или деепричастие, въвеждащо обособена част:

Той помисли да се възпротиви, но осъзнал безсмислието на всеки протест, отпусна ръце.

Но: Тяхната борба се следеше по цял свят, защото, отстоявайки свободата на своята родина, те доказаха, че са достойни за нея.

Забележка III. Не се пише запетая пред подчинено изречение, въведено чрез съюзна дума, ако непосредствено пред нея стои уточняващо наречие, например: само, едва, чак, даже, тъкмо, именно, дълго, много, малко и др., или отрицание не:

Ще повярвам чак когато видя с очите си. Момчетата отиваха на училище дълго преди да започнат занятията. Аз се върнах вкъщи не защото тук ще си почина най-добре.

Забележка IV. Когато подчиненото изречение, въведено чрез съюзна дума, пред която има уточняващо наречие, стои на първо място, то се отделя от следващото със запетая:

Само който ме обича, ще намери сили да ме следва. Малко преди да замине, той ми предаде писмото.

Забележка IV. Не се пише запетая и при някои устойчиви съчетания, съдържащи местоимение-съюз от типа на който и да е, колкото искам, каквото ми хрумне, когато и да отида  т. н., ако се схващат като съчетания – синоними на отделни думи:

Глупаци колкото щеш (= глупаци много). Не е разбрал както трябва (=достатъчно) творчеството на Светослав Минков. Лиляна метна каквото и попадна под ръка (=нещо) и продължи да чете.

3. Пред сложни съюзи като при все че, макар да, така че, въпреки че и пред съчетанията при условие че, при положение че, когато са употребени като съюзи, запетая се пише само пред целия съюз:

Той беше принуден да направи това, макар да не му беше лесно. Ще завършим в срок работата, при положение че ни осигурят машини.

Забележка I. Съчетанията от съществително име и предлог от типа под предлог, при условие, при положение, в знак и др. подобни, намиращи се в края на главното изречение, могат да бъдат пояснявани от подчинени определителни изречения, въведени чрез съюза че. В тези случаи предложните съчетания не образуват сложни съюзи със следващия съюз че, поради което пред него се поставя запетая:

Не му плащат под предлог, че ще учи занаят. Очите му пламнаха в знак, че той знае тайната.

Забележка II. Съседни думи и съюзи, които напомнят съчетания от т.3 и т.3, заб. I, не винаги образуват сложни съюзи, защото могат да се отнасят към различни изречения. Тогава те се разделят със запетая:

Запомних те така, както те видях в онзи паметен ден. Сравнете: Познавам планината така (=толкова добре), че няма опасност да объркам пътя. Но: Познавам планината, така че няма опасност да объркам пътя.

Забележка III. Когато относително местоимение или наречие, употребено като съюз, се предхожда от уточняващи го части, запетаята се поставя пред тях:

Аз вярвам на човека, чрез когото научих всичко това. Сведенията, въз основа на които изготвихме плана, са проверени.

4. В сложни изречения, чиито прости изречения са свързани чрез повторителни съюзи – и – и, или – или, дали – дали, дали – или, нито – нито, ту – ту и др. – запетая се пиша пред всеки повторно употребен съюз:

Дали ще ме изслушат, или ще ме отпратят още от вратата? Нито пари спечели, нито дом събра, нито в работата си успя да напредне.

Забележка. Ако повторно употребеният съюз и няма характер на повторителен съюз, пред него не се пише запетая:

Вратата беше широко отворена и децата свободно влизаха и излизаха.

II. Не се пише запетая за отделяне на простите изречения в състава на сложното изречение в следните случаи:

1. Пред просто изречение, свързано с еднократно употребени съюзи и, да, или:

Той се върна и ме повика. Не бих искал да остане с погрешно впечатление. Ще ме чакаш на улицата или ще влезеш в сладкарницата.

Забележка I. Пред и, употребен като присъединителен съюз, се поставя запетая или тире. Понякога тя се заменя с точка в зависимост от това, доколко авторът иска да наблегне на присъединената част. Пред присъединителен съюз и то винаги се поставя препинателен знак (запетая или точка):

Ще идем, и само двамата – няма да ни чува селото.

Май като че иска да ти става зет. И не е лош, учен човек е.

Четох, и то здравата. (Четох - и то здравата.)

Той ми помогна. И тъкмо навреме.

Забележка II. Ако връзката между двете изречения е подчинителна, запетая се поставя независимо от това, че между тях е вмъкнато и. В такъв случай и може да изпълнява роля на присъединителен съюз или на усилваща частица:

Да починат малко конете, и пак тръгваме. Като му метнем един бой, и майчиното си мляко ще изкаже.

Забележка III. Ако пред съюз и стои обособена или вметната част, тя се отделя от него със запетая:

Той се изкачи тичешком на трибуната, вдъхновен и развълнуван, и всички погледи се отправиха към него.

Забележка IV. Ако подчиненото изречение, въведено чрез съюза да, стои на първо място, то се отделя със запетая:

Да отидат всички, беше невъзможно. Да оставам повече тук, няма никакъв смисъл

Забележка V. Когато подчиненото изречение, въведено чрез съюза да, стои след съществително, придружено от показателно местоимение, то се отеля със запетая:

Тази мисъл, да поеме вината върху себе си, го привличаше и вълнуваше.

Забележка VI. Ако съюзът да образува сложен съюз с предходен предлог (без, преди, за), запетая се поставя пред сложния съюз:

Опитай се да се измъкнеш, преди да са те усетили. Те ще се борят докрай, без да жалят живота си.

Забележка VII. Ако съюзът да е употребен в значение на условен съюз ако или на сложен съюз за да, пред него се пише запетая:

Щеше още дълго да стоиш на пътя, да (=ако) не беше те прибрал чичо ти Иван. Не му казвай какво се говори за него, да(=за да)  не се ядоса.

2. Пред подчинено въпросително изречение, въведено с местоимение или частица:

Трябва да знаем какво става там. Трябва да сме наясно на какво можем да разчитаме. Кажи ни определено ще дойдеш ли довечера у нас.

Забележка I. Ако подчиненото въпросително изречение, въведено с местоимение или частица, стои на първо място, то се отделя от следващото със запетая:

Какъв ще бъде резултатът от операцията, още никой не можеше да каже. Успяла ли е Мила да се свърже с майка си, ние не знаехме.

III. Като знак за ГРАФИЧНО ОФОРМЯНЕ запетаята се пише в следните случаи:

1. За отделяне на място от дата: София, 5 май 1965г.;

2. За означаване на десетични дроби: 10,5 (= десет цяло и пет десети);

3. За означаване на часове, минути и секунди: 10,30 ч.; 16,05,10 ч. (=16 часа 5 минути и 10 секунди).

~~~~~~~~~

Източник: http://kameliaangelova.blogspot.bg/2013/11/blog-post_6.html

Пунктуация в простото изречение

ПРОСТО ИЗРЕЧЕНИЕ. ПУНКТУАЦИЯ

1. Когато са заглавия, в края на безглаголните изречения не се поставя точка:

Островът на съкровищата

Козият рог

2. В пословиците и поговорките с непълни изречения на мястото на пропуснатата дума се поставя тире:

Казали на лисицата, а тя – на опашката си.

Добра дума – златен ключ.

Умният говори с делата си, а глупавият – с езика си.

РАЗШИРЯВАНЕ НА ПРОСТИТЕ ИЗРЕЧЕНСКИ СТРУКТУРИ

1. Повторени части на изречението – разширяването на една главна или на второстепенна част може да стане чрез нейното повтаряне. Повторените части се отделят със запетая:

Издигна се високо, високо.

Юнак, юнак беше той.

2. Еднородни части – поясняват една и съща дума и се откриват с един и същ въпрос. Свързват се безсъюзно или с помощта на съюзи (и, или, но, а, обаче).

Еднородните части, свързани безсъюзно, се отделят със запетая:

Жени, мъже и деца се събраха на площада.

Когато еднородните части са свързани със и / или, употребени еднократно, запетая не се пише:

Мама и татко се прибират в сряда. Извикай майка си или баща си.

Когато и / или са употребени многократно, запетая не се пише само пред първия съюз:

Ще отсъствам и във вторник, и в сряда, и в четвъртък.

Ще чета или вестник, или книга.

Забележка: Когато или, еднократно употребен, има характер на обяснителен съюз и значението му е близко до значението на тоест, сиреч, въведената с него част се отделя със запетаи:

Комбинационното разсейване, или ефектът на Раман, е важна част от молекулната спектроскопия.

3. Обособени части – второстепенни части, които обособяваме с помощта на паузите и интонацията ( в устната реч) и чрез пунктуационни знаци ( в писмената) с цел да ги откроим смислово. Обособените части могат да бъдат:

- определения: Жената, стройна и хубава, вървеше по улицата.

- приложения: Град София (старата Сердика) бил малък град.

Чужденецът, французин, знаеше малко български.

- допълнения: Той чете книга, романа “Под игото”.

- обстоятелствени пояснения: Той замина горе, в планината.

Пунктуация: Обособените части се отделят чрез запетаи. Понякога като знак за по-силно смислово открояване могат да бъдат използвани тирето и скобите.

Момчето, изнервено до краен предел, излезе от стаята.

Майката – примряла от студ и изнервена от дългото чакане – отново закрачи напред-назад.

Части на изречението, въведени чрез съюз като с уточняващо значение, се отделят със запетаи:

Някои работници, като Тенев и Марков, се справят отлично с работата.

4. Вметнати думи – те нямат формална връзка с частите на изречението и чрез тях говорещият изразява отношението си към онова, което съобщава:

Аз, надявам се, скоро ще се върна.

Първо, това не е така, и второ, ти нямаш нищо общо със случилото се.

Забележка: Със запетая се ограждат глаголни думи и изрази, както и някои думи и изрази, с които една мисъл се противопоставя на друга, както и разделители на речта: да кажем, надявам се, мисля, разбира се, изглежда, тъй да се каже, напротив, обратно, от една страна, от друга страна,, първо, второ и т. н.

Забележка: Не се ограждат със запетаи следните въвеждащи думи и изрази: обаче, например, според мене, по мое мнение, може би, наистина, следователно, значи (= следователно), вероятно, по всяка вероятност, сякаш, навярно, очевидно, по такъв начин, като че ли, всъщност:

Следователно опитът е неуспешен.

Ти значи не ме разбра.

Ако въвеждащата дума или израз се свързва смислово и синтактично с предшестващата дума или израз, която се отделя със запетая от останалия състав на изречението,  запетаята се поставя след втората въвеждаща дума:

От друга страна обаче, температурата не трябва да се повишава.

Но: Мисля, по такъв начин всички ще бъдат доволни.

Рядко при изброените думи и изрази може да се постави запетая, за да се избегне двусмислие:

Ето, по такъв начин, ние се измъкнахме от затруднението.

Ако думи и изрази като обаче, следователно, значи, сякаш и др. стоят в началото на просто изречение вътре в сложно изречение, пред тях се пише запетая:

Той искаше да се яви на конкурса, обаче не успя да се подготви добре.

5. Обръщения в рамките на изречението – думи, които служат за осъществяване на контакт със събеседника.:

Майко, къде ми е чантата?

Вие, господине, къде сте били тогава?

В поезията се срещат обръщения  към неодушевени предмети: горо, земьо, родино и др.:

О, майко моя, родино мила ...

Черней горо, черней сестро, двама да чернеем ...

Обръщенията се отделят със запетая. Когато към обръщението има определение, запетаята отделя цялото словосъчетание:

Откак се е, мила моя майно ле, зора зазорила ...

Частиците при обръщение се отделят със запетая, ако стоят пред него. Ако стоят след него, частиците не се отделят със запетая:

Ти ли си бре, сине! Кольо бре, нали щеше круши да ми донесеш?

~~~~~~~~~

Източник: http://kameliaangelova.blogspot.bg/2013/11/blog-post.html

Стилистични тропи и фигури

1.Стилистични тропи – думи и изрази, които функционират в текста с преносните си значения.

1.1.Метафорични	1.2. Метонимични	1.3. Количествени
1.1.1. Епитет	1.2.1. Метонимия	1.3.1. Хипербола
1.1.2.Сравнение	1.2.2. Синекдоха	1.3.2. Литота
1.1.3. Метафора	1.2.3. Перифраза
1.1.4. Антономасия	1.2.4. Евфемизъм
1.1.5. Олицетворение
1.1.6. Алегория
1.1.7.Символ
1.1.8. Ирония

1.1. Метафорични тропи – названието или качества на един предмет се пренасят върху друг на базата на прилика, сходство:

1.1.1. Епитет – художествено определение: “белоцветните вишни”, “спомени лишни”.

1.1.2. Сравнение – задължително съдържа дума за сравняване: “като”, “сякаш”, “същи”: “гладен като вълк”, “възглавието – камен същи”.

1.1.3. Метафора – скрито сравнение: “златни ръце” (метафоричен епитет), “лицето й пламна” (метафоричен глагол), “очи-череши, снага – топола” (метафора).

1.1.4. Антономасия – героят се назовава с името на носител на подобни на неговите качества: Постъпихме като истински байганьовци.

1.1.5. Олицетворение – качества на човека се приписват на животни, предмети, абстрактни понятия: “През гората шумолят тихите нозе на есента”.

1.1.6. Алегория – нравствени качества на човека се изразяват чрез предмет, явление, животно; алегоричните образи обикновено са утвърдени от традицията: Вълкът обикновено въплъщава глупостта, Лисицата – хитростта; алегория се използва в пословиците и поговорките: “Дървото се превива, докато е младо”.

1.1.7. Символ – визуален образ, чрез който авторът изразява определена идея или душевно състояние; специфични за отделните литературни школи и направления, което предполага предварителното им познаване: кула от слонова кост (извисеност над тълпата, самотност и отчуждение – при символистите).

1.1.8. Ирония – дума или израз, в чието значение се влага противоположен смисъл: “Ама че си умен!” ( за някого, който е направил глупост), “гениалната економка” ( за Неновица, която е скъперница).

1.2. Метонимични тропи – названието на един предмет се пренася върху друг на базата на постоянна връзка между тях, на сродство.

1.2.1. Метонимия – името на цялото вместо на частта от него, на автора вместо на творбата:  “Върхът отговори...”, “Обичам да слушам Шопен”.

1.2.2. Синекдоха – името на частта вместо цялото: “бащино огнище”, “Брадата изчезна в навалицата” (вместо “човека с брадата”).

1.2.3. Перифраза – названието на предмета се заменя с описателен израз за предаване на негово същностни качества: “патриархът на българската литература”, “авторът на “Немили-недраги” (вместо Вазов); “чудната игра на природата” (вместо Ниагара).

1.2.4. Евфемизъм – замяна на един израз с друг, за да се спести неприятното въздействие: “напусна ни”, “отиде си от нас”, “почина” (вместо “умря”), “освободиха го от работа” (вм. “уволниха го”).

1.3. Количествени тропи.

1.3.1. Хипербола – признаците на предмета преднамерено се преувеличават:

Кат замахна сабя дамаскиня,

троицата отведнъж паднаха (...)

1.3.2. Литота – признаците на предмета преднамерено се преумаляват: “Почакай една минутка” (вм. “Почакай малко”).

2. Стилистични фигури – изрази, в които значенията на думите се съчетават по необичаен начин.

2.1. Фигури на неравенството:

2.1.1. Климакс – възходяща градация, степенуване значенията на думите от най-неутралното към най-силното: “Бръчков ще го усетят, ще го хванат, ще го обесят”.

2.1.2. Антиклимакс – низходяща градация: “Коли, беси, бие, псува / и глоби народ поробен”.

2.2. Фигури на противоположността:

2.2.1. Оксиморон – предметът на речта се характеризира чрез признак, който противоречи на неговата същност: “богатият сиромах”, “живият труп”.

2.2.2. Антитеза – противопоставяне на противоположни неща, за да бъде постигнат контраст: “Богатият и в делник пирува, сиромахът и на празник гладува”.

2.3. Фигури на тъждеството.

2.3.1. Синонимна фигура – състои се от синоними или контекстови синоними: “и в нас чувства силни, големи плоди”.

2.3.2. Етимологична фигура – състои се от еднокоренни думи: “черни чернеят”, “ден денувам”, “нощ нощувам”.

2.3.3. Повторение:

2.3.3.1. Анафора – в началото на съседни стихове:

Език свещен на моите деди,

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди (...)

2.3.3.2. Епифора – в края на съседни стихове:

Това е песен!

Да, това е песен!

2.3.3.3. Епанафора – дума от края на единия стих се повтаря в началото на другия, спираловидно повторение:

Кажи им, майко, да помнят,

да помнят, мене да търсят (...)

2.4. Словоредни и синтактични фигури.

2.4.1. Инверсия – разменен, необичаен словоред: “братя невръстни”, “език свещен”, “език прекрасен”.

2.4.2. Елипса – пропускане на част от изречението с оглед повишаване на динамиката:

Всяко дърво меч е, всякой камък бомба,

всяко нещо удар, всяка душа – плам (...)

2.4.3. Апосиопеза – замълчаване в знак на силни чувства, графически се отбелязва с многоточие:

Пък тогаз ... майко, прощавай!

Ти, либе, не ме забравяй!

2.4.4. Синтактичен паралелизъм – фигура от изречения със сходен строеж .(Виж примера от 2.4.2!)

2.4.5. Образен паралелизъм – паралелни описания на картини от природния и от човешкия свят:

лоза се окол явора обви –

около Ива Ралица девойка!

2.4.6. Анжамбман – пренасяне на част от фраза от началото на един стих в другия, при което в края на стиха се получава пауза, несъвпадаща с паузите, произлизащи от синтактичния строеж на изречението:

Тук първи път чух възглас: - Престани

да вярваш и да дириш – забранен е

на любовта плодът (…)

2.4.7. Алитерация – повторение на едни и същи или близки по звучене съгласни звукове:

Гарванът грачи грозно, зловещо (…)

2.4.8. Асонанс – повторение на едни и същи или близки по звучене гласни звукове:

Настане вечер, месец изгрее,

Звезди обсипят свода небесен;

Гора зашуми, вятър повее, -

Балканът пее хайдушка песен!

~~~~~~~~~

Източник: http://kameliaangelova.blogspot.bg/2014/04/blog-post.html